За хората, достойнството на човешката душа и философията на живота,

 За хората, достолепието на човешката душа и философията на живота, с думите на фамозния император мъдрец Марк Аврелий Антонин (121 ~ 180 г.), назаем от дребната брошура с персоналните му мемоари „ Към себе си “ (Изд. Кибеа). 

Щом отворя очи, да си кажа: „ Ще срещна любопитни, неблагодарни, надменни, подли, завистливи хора, ще срещна егоисти. Станали са такива, тъй като не знаят какво е положително и какво – зло “. А аз тъй като съм съзрял, че природата на положителното е красивото, а на злото – грозното и че даже природата на този, който бърка, ми е сродна, не със същата кръв и семе, а тъй като е причастна към мозъка и има в себе си възвишен дял, знам, че никой от тези хора не може да ми навреди и никой с нищо грозно не ще ме засегне. Нито мога да се разгневя на своя сходен, нито да го намразя. Родили сме се за съдружничество като краката и ръцете, като клепките и зъбите на горната и долната челюст. Да си противодействуваме е обратно на природата. А да се възмущаваме и отвръщаме от някого е един тип противопоставяне.

Отхвърли жаждата за книги, с цел да умреш не в негодувание, а в действителност мил и от сърце признателен на боговете. Припомни си от кой момент отлагаш тия работи и какъв брой пъти взимаш пролонгация от боговете, без да я спазваш. Нужно е към този момент да схванеш от коя галактика си част и на кой неин организатор си издънка и че е избран лимитът на твоето време. Ако не го употребиш, с цел да се проясниш, то ще си отиде и ти ще си отидеш и наново няма да бъде допустимо.

Нищо по-жалко от човешкото създание, което обикаля на всички места, изследва, както споделя философът, „ дълбините на земята “и прави изводи за това какво става в душата на ближните му, само че не схваща, че е задоволително да бъде единствено при своя вътрешен господ и да му служи същински. Да му служиш значи да се опазиш чист от пристрастености, от прибързани дейности и да не недоволствуваш против това, което правят боговете и хората. Божиите каузи би трябвало да се почитат за съвършенството си, човешките да се обичат заради нашето сходство, а от време на време да се изпитва и един тип съчувствие към хората, задето не познават положителното и злото. Този кусур не е по-малък от оня, който лишава от опцията да отличаваме бялото от черното.

Дори три хиляди години да живееш и 10 хиляди по толкоз, въпреки всичко не забравяй, че всеки губи единствено живота, който живее, и живее единствено живота, който губи. До едно и също се свеждат най-дългото и най-краткото. Настоящето за всички е еднообразно и губеното е еднообразно и това, което оставяме, наподобява толкоз нищожно. Защото човек не губи нито предишното, нито бъдещето. Как може да му се отнеме това, което няма. Та тези две положения би трябвало да са непрекъснато в мисълта ти – първо, че от безконечни времена всичко пази неизменен типа си и се върти в кръг и че няма значение дали ще го виждам все същото 100 години, двеста години или безпределно време; второ, че и дълголетникът, и този, който умира напълно млад, губят едно и също. Човек може да бъде лишен единствено от сегашното, тъй като единствено него има. Никой не губи това, което няма.

Човешката душа се лишава от достолепие най-много, когато по своя воля се трансформира в един тип оток на света. Защото да недоволствува от нещо ставащо, значи да отстъпва от природата, която обгръща като свои елементи природите на всички останали неща. После – когато се отвръща или се насочва против някого, с цел да навреди, както се случва с душите на ядосаните хора. На трето място тя се лишава от достолепие, когато е надмогната от наслаждение или тъга. На четвърто – когато лицемери и прави или приказва нещо изкуствено и обратно на истината. На пето място – когато не насочва делата и начинанията си към никаква цел, а прави всичко слепешката и без надзор, откакто и най-незначителните ни дейности е редно да се реализират с третиране към цел. Цел за рационалните същества е следването на разсъдъка и закона на най-висшия град и страна.

Времето на човешкия живот е момент, същността нещо изтичащо. Възприятията замъглени, връзката на тялото като целокупност елементарно разрушима, душата блуждаеща, ориста непредвидима, пребъдването на името противоречиво. Накратко казано, всичко обвързвано с тялото е река, а всичко, принадлежащо на душата, сън и пушек, животът е война и престояване на чужденец, бъдната слава – забрава. Какво може да ни напъти тогава? Само едно – философията. Тя е в това да пазим вътрешния си господ неоцапан и безметежен, надмогнал удоволствието и тъгата, да не позволяваме да прави нещо слепешката, лъжливо и лицемерно и да изпитва потребност някой да прави или да не прави нещо. Освен това да приема протичащото се и отреденото нему като идващо някъде оттова, откъдето е пристигнал самичък той. И във всички случаи да чака гибелта със спокойната мисъл, че тя не е друго, а раздробяване на детайлите, които влизат в състава на всяко живо създание. Ако не се случва нищо ужасно на самите детайли при непрекъсната смяна на всеки в различен, за какво да се притеснява човек от смяната и разпадането на всичко? Става съгласно природата. А нищо неприятно не е съгласно природата.

От: „ Към себе си “, Марк Аврелий, ИК Кибеа
Изображение: commons.wikimedia.org